Самопризнание

В съдебната зала царяла тишина. Пред съдията била застанала възрастна двойка на около осемдесет годишна възраст. Дядото твърдоглаво мълчал, а очите на бабата, въпреки че били подпухнали от рев, строго оглеждали присъстващите…

Съдията ударил с чука и оповестил началото на делото, като дал думата на бабата:

- Кажи бабо, защо искаш да се разведеш?...

Възрастната жена си поела дълбоко дъх, оправила забрадката върху главата си и започнала да разказва с тих глас:

- Не издържам повече с този нехранимайко! Тормози ме вече в продължение на 50 години…

След тези думи на старицата настъпило пълно мълчание в залата…

Мълчанието било нарушено от шушукането на присъстващите репортери, които отразявали странния случай:

- Какво ли ще разкаже старицата?...

- Навярно е била подложена на домашно насилие…

- Да, търпяла е 50 години!…

- Сигурно е била пребивана от бой, но се е страхувала да каже…

Предположенията на репортерите, шушукащи помежду си нямали край.

Старицата се изкашляла, а очите й били пълни със сълзи. Поела си отново дълбоко дъх и продължила:

- Имах цвете, което много обичах. Той не знае, но аз преди 50 години си откъснах листо от цветята, които ми беше подарил. След това го засадих и си го отгледах. Нямаме деца, затова го гледах като собствена рожба. Но след време цветето започна да вехне. Затова си обещах, че ще го поливам всяка нощ, преди да е изгряло слънцето. Казаха ми, че това щяло да помогне. Вече 50 години този нехранимайко поне една вечер не пожела да ме замести и да полее цветето. Това продължи до миналата вечер. Тогава съм заспала дълбоко и не съм могла да се събудя, за да го полея. Ето, прекарах такива 50 години с този човек!... Дадох му младините си, надеждите ми, всичко… А от него нищо не получих в замяна. Очаквах поне веднъж да ме отмени в нещо. Честно ви казвам, не го искам повече!...

Съдията, с намръщени вежди, се обърнал към възрастния човек с думите:

- Дядо, какво ще кажеш в твоя защита?

Той се изправил, подпирайки се на бастуна. По лицето му личал срама, в който бил потънал...

- Господин съдия, – рекъл той, - в казармата бях градинар. Давах всичко от себе си, за да бъде градината изключително красива. Един ден, докато бях в отпуск се запознах с моята Фатиме. Набрах от градината сред най-красивите цветя и направих букет… Скоро след това се оженихме. Един ден, започна много силно да я боли врата. Заведох я на лекар. Той каза, че ако спи продължително, лежейки има голяма вероятност да се влоши състоянието й. Предписа й всяка вечер да се събужда и да се разхожда. Но тя не слушаше доктора. Аз също не успях да я убедя. Точно тогава цветето ни започна да вехне. Аз използвах хитрост и й казах, че ако го полива нощем, то ще се оправи. Обещах си, че ще я събуждам всяка нощ. И така постъпвах в продължение на 50 години. Събуждах я и наблюдавах как моята любима полива цветето…

Всички слушали в захлас самопризнанията на дядото...

Той продължил да разказва:

- След като тя полееше цветето и легнеше да спи, аз ставах и изливах водата от саксията, защото това беше цвете, което не обича да се полива нощем. Но миналата вечер… вече съм стар, не успях да стана, за да я събудя… Така врата на моята любима можеше да се влоши… Виновен съм, господин съдия, признавам! Фатиме ми се караше, че съм щял така да убия цветето, защото не съм я събудил… Но аз предпочетох да премълча, защото знаех своята вина!...

В залата възцарила гробна тишина...

-----------------------

На следващия ден във вестниците пишело само един фрагмент от цялата история: „Цвете убито от съпруг - останало без вода!...”