Разказ за бедуина, чието куче умирало от глад

Издъхвало на бедуина псето

И той над него заридал в полето.

Попитал го там пътникът поспрял:

„Защо в сълзи си потънал цял?”

Отвърнал онзи: „Моят пес умира,

Сърцето ми от скръб не знае мира.

Той бе ми верен, тръгнех ли на лов,

Не спеше нощем и бе с взор орлов!”

„Какво му е? – пак пътникът попитал. –

Ранен ли е? Чий прът ли е изпитал?”

А онзи: „Не, не беше той злорад.

Умира тук единствено от глад!”

„Търпи тогава – продължил човекът, -

Към теб ръката божа ще е лека.”

И с пръст посочил: „А в торбата там,

Какво ли пази възелът голям?!”

„В торбата ли? Месо и хляб се крие,

Че още дълъг път пред мен се вие!”

„Човече – кимнал пътникът с глава, -

Защо не го нахраниш от това?!”

Отвърнал бедуинът: „Ти си жалък –

В път без пари не ще намеря залък;

Как да не плача за добрия пес,

За сълзите пари не искат днес!...”

Ядосан викнал пътникът тогава:

„Бъди проклет с душата си лукава!

Ти си един напълно празен мях!

Та нали на теб е служил в скръб и смях!

Но ти си бил сто пъти по-нищожен,

За себе си щом тъй си разтревожен

И предпочиташ сълзите в беда,

Лъжливи сълзи са това, вода!

За мен са нищо те, защо да крия,

И не по-скъпо струваш ти самия!”