Благородство на духа

Младото момиче взело малкото си огледалце и проверило своя грим. „Добре е!”, казало си. Беше сигурна в красотата си. Всъщност, знаеше, че е красива, поради факта, че много момчета се навъртали около нея. Живеела спокойно и се радвала на живота. Докато мислела къде да отидат с приятелките си да се забавляват вечерта, мобилният й телефон звъннал. Погледнала номера – била майка й.

- Ало, дъще, как си?

- Добре съм, мамо. Какво има?

- Имам една изненада за теб!

- Изненада ли?

- Да! Една много стара моя приятелка е дошла в града ни...

- Ах, коя е тя?

- Това е изненада. Обаче искам да идеш да я вземеш.

- Аз ли?!

- Да, знаеш парка, който се намира близо до твоята работа. Казах й, че ти ще отидеш и ще се срещнете там. Иди и я вземи.

- Но аз не обичам да върша такива неща, оправяй се сама!

- Дъще, имам още около два часа работа. Освен това, тя те познава още от бебе и като те види, със сигурност много ще ти се зарадва!

- Ох, добре, добре. А как ще я позная?

- Казах й с какво си облечена. В парка има няколко реда маси за пикник. Когато влезеш, седни на първата маса откъм входа. Когато тя дойде, ще те намери.

- Добре, мамо, добре!...

- Какво добре, добре... Дъще, нима всеки ден искам нещо от теб? Завърши университета, започна работа и никога не те помолих нищо.

- Не се ядосвай веднага. Нали ти казах, добре!...

- Както и да е! Поискай разрешение и излез, да не те чака. Като свърша работа, веднага ще дойда.

Младото момиче взело разрешение и излезнало от работа. След кратко ходене пеш, тя стигнала парка. Досетила се, че досега никога не била ходила там. С богатите си приятелки винаги посещавали луксозни места за забавления. На влизане в парка намерила масата, която майка й беше описала и седнала от свободната страна. От другата страна седяла една селска жена, с малко момиченце. Стоенето с тях на една и съща маса я засрамвало... „Дано да дойде по-бързо приятелката на майка ми, та да се отърва от тези!”, си помислила.

Селската жена се обърнала към нея и с лека усмивка плахо попитала:

- Извинявай дъще, мога ли да те попитам нещо?

Щом чула, че я нарекла „дъще”, тя се ядосала много.

- Какво има, за адрес ли ще питаш?

Студеният отговор, накарал жената да понижи глас:

- Не, дъще, друго нещо щях да попитам!

- Простите като теб или за адрес ще питат, или пък пари ще просят!...

Без дори да обърне внимание на почервенялото лице на жената, тя извърнала глава. В това време видяла да се приближава една жена на средна възраст, облечена в скъпи и елегантни дрехи. „Най-накрая!”, си казала. Изправила се на крака, за да я посрещне, но жената я подминала и се отдалечила. Момичето се нацупило и седнало отново. Видяла как селската жена още по-силно притиснала малкото момиченце към себе си, а от очите й потекли сълзи. За да ги скрие, жената се обърнала настрани. Върху едната й бузата се откроявал огромен белег от изгаряне. Младото момиче се засмяло ехидно:

- Виж ти, колко лесно лееш сълзи, а на бузата си имаш огромен грозен белег! Какво чакаш тук, върви да плачеш в някой ъгъл. Не си и мисли, че като плачеш, ще получиш нещо от мен, разбра ли ме?

- Казваш, че съм проста? – не издържала жената. - Къде видя моята простотия! Нима с внучката си до мен, обидихме една непозната жена?...

- О-о-о!... Знаела и да отговаря!...

- Разбира се дъще! Ти си завършила в университет и много неща си научила, но по човечност си останала в същия клас. Исках да запиша внучката си да учи, обаче след срещата ми с теб, мисля че ще се откажа!

Възрастната жена хванала за ръка внучката си, станала от масата и си тръгнала. Към току-що опразненото място се приближила една стилно облечена жена. Момичето се изправило и се подготвило да й каже нещо, но след като забелязало, че тя гледа след отдалечаващата се бедна жена, се отказало. След известно време дошла майката на младата жена.

- Здравей дъще, къде е леля ти Зейнеб?!

- Никой не дойде мамо. Само една богата жена седна до мен, но сигурно, за да си почине...

- Много добре описах с какво си облечена, как не те е намерила, не мога да разбера. С нея щеше да има и едно малко момиченце…

- Малко момиченце ли? – сепнала се за миг.

- Да!

- Но, мамо, ние сме богати и културни хора! Вероятно и твоята приятелка ще да е богата и културна, нали?

- Културна е, но не е богата!

- Не ми казвай, че е някоя селянка!

- Ами, как се нарича жена, дошла от село, дъще?

- Ох, ох... добре, добре! Само не ми казвай, че си ме изпратила да посрещна някаква жена от село.

- Дъще, към тази жена имаме дълг. По онова време, не можехме да й дадем нищо и тя ни каза: „Ако един ден имам нужда от нещо, ще ви потърся!” Ето, че този ден дойде.

- Какво иска?

- Иска да изучи внучката си. Сега ще дойде баща ти с колата, да ни вземе и да ни заведе в училището да я запишем...

- Мамо, какъв дълг имаме към тази селянка, не мога да разбера?!

Майката не устояла на гневния тон на дъщеря си:

- Дъще, когато ти беше бебе, ние живеехме на село.

- Е-е-е?!...

- Преди много години, бях ти разказала, че къщата ни в село изгоря и всичко каквото имахме – коне, крави, земи ги продадохме и дойдохме да живеем в града.

- Да, спомням си!

- Но не ти разказахме подробности за пожара, за да не те натъжим и да не се страхуваш да оставаш сама вкъщи, когато нас ни няма.

- Вероятно сега ще ми разкажеш?

- Баща ти го нямаше вкъщи. Аз бях отишла да напълня вода от извора край селото. Точно тогава вятърът се обърнал, задухал отгоре-надолу. Докато ти спеше в люлката, от камината паднали въглени върху дъските и започнал пожар. Видях дима от извора, но докато дотичам до вкъщи, огънят беше обхванал цялата къща. Въпреки че всеки момент щеше да се срути от огъня, аз тръгнах да вляза в пламъците и тогава отвътре изскочи леля ти Зейнеб, а в скута си държеше теб. Никога няма да забравя тази сцена, когато те взимах от ръцете й, тя пищеше от болка...

- Но защо?

- Когато те спасявала, огънят изгорил едната страна на лицето. Като дойде ще видиш, какъв огромен белег има на лявата си буза. Много, много мъка и болка изстрада...

Спри, не плачи дъще, не знаех, че толкова много ще се разстроиш! Добре де, дъще, не плачи, виж грима ти се разтече. Ето и баща ти дойде. Обаче леля ти Зейнеб още не може да ни намери. Ех, да беше дошла и тя!...

Бъди със засмяно лице, щедър в добрите дела и не наранявай никого, за да бъдеш с добър нрав.

Пратеникът Мухаммед (Бог да го благослови и с мир да го дари) описва добрия нрав така: „Добрият нрав е засмяно лице, щедрост в добрите дела и не накърняване на никого.”

------------------

Цивилизоваността не е заможност, престорено благородство, задоволяване на плътските желания и отдаване на тялото на хедонистични наслади.

Цивилизоваността е душевно богатство, благородство на духа, задълбоченост на мисълта и приемане на другите, като се признае правото им на живот.