Деветдесет годишен мъж, който искаше да не е имал деца...

Един ден отидох в дом за стари хора. Влязох в една от стаите и поздравих. Вниманието ми привлече един възрастен мъж на около 90 годишна възраст. Той ме погледна с такъв поглед! Кълна се в Бог, очите ми не бяха виждали такъв поглед. Видът му беше много жалък. Приближих се към него и отблизо го поздравих, тогава разбрах, че е сляп, не можеше да ме види. Каза ми: - Синко, имам една молба към теб! Направи нещо за мен! - Заповядай чичо, - рекох, - ще направя всичко за теб, само нека да видя радост в очите ти! Кажи ми какво да направя? - Гладен съм, синко, - продължи бедният старец, - от три дена не съм ял и пил нищо, гладът ще ме довърши!... - Търся убежище при Бог, нима не ти дават храна тук? - Синко, аз не мога да ям тяхната храна! - каза старецът. Казах си: „Господи мой, той не може да яде тяхната храна и стои тук гладен!...” Стана ми много тежко и попитах с обич: - Кажи ми, чичо, какво ти се яде, каквото поискаш, това ще ти донеса! - Синко, ако имаш един лев, отиди до магазина и ми купи хляб. Това е, това е всичко, което искам… Искам само хляб! Веднага излязох и купих хляб, вода, сокове и храна. Занесох всичко и му го подадох. Той взе хляба, отчупи само едно парченце от него и го изяде. После се обърна към мен, усмихна се и ми благодари с думите: - Бог да те възнагради, синко! - О, чичо, искам да те попитам нещо, прости ми за този въпрос! Седиш сам в този дом, нима нямаш деца?! Той сведе глава за малко, после я вдигна и рече: - Да, синко, имам - десет сина… - Десет сина! - възкликнах. - Да, синко, но те пораснаха и се задомиха. Всеки отиде със своята съпруга, а мен ме забравиха… Забравиха ме вкъщи. Кълна се в Бог, настъпи зимата, а студът ме убиваше. Потърсих ги, но никой не ми обърна внимание. Един ден, най-милостивият от тях дойде при мен. Най-милостивият от децата ми рече: - Татко… - Кажи, синко? - зарадвах се. Помислих си, че ще ми каже, ела с мен в моя дом. Помислих, че ще ми каже, че е направил стая за мен, където да живея спокойно. Да ми бъде топло и уютно, да не стоя в мизерията, където студът ме сковава… Това си помислих, наистина! Но синът ми каза: - Татко, ще отидем на място, което ще ти подобава, ще си почиваш и на нас също ще дадеш почивка. - Нека да вървим тогава, сине, Бог да те възнагради! – възкликнах Тръгнахме, но аз съм сляп човек, не мога да виждам къде отиваме. Той ме заведе някъде и ми каза: - Татко, дръж тези документи и стой тук, не мърдай от това място, докато не дойде някой. - Какво е това място, сине? - Спокойно, татко, седни! Това е дом за стари хора. Може би те ще се погрижат за теб, защото ние нямаме време да го направим. Аз, 90 годишен мъж, започнах да плача. Не очаквах, че ще дойде ден, в който собствените ми деца ще ме захвърлят в старчески дом. Не очаквах, че ще ме оставят сам самичък. Иска ми се, никога да не бях имал деца! - О, чичо, никой ли не дойде да те види? – попитах го загрижено. – От колко време си тук? - От две години съм тук, сине, от две години… - с огромна мъка отговори. - Добре, - казах, - не дойде ли някой да те види? - Никой не дойде. Дори само да почука и погледне на вратата! – беше отговорът му. - Но… - продължи той. - Какво, чичо? - прекъснах го. - Защо не се помолиш на Бог да ги напъти и да ги доведе тук! - Не, сине мой! - рече. После вдигна ръце към небето и каза: „Кълна се в Бог, кълна се в Бог!... Няма да ги оставя в деня на Възкресението! Кълна се в Бог, ще застана пред Всемилостивия и ще съм против тях! Как може да оставят баща си, който не се измори да ги отгледа! Как можаха да изоставят собствения си баща, който, когато бяха малки, не лягаше да спи, за да си почине, преди те да са заспали. Как можаха да оставят баща си?! Оставиха го вече две години в старчески дом, дори не знаят нищо за него… Искат само да са при жените си и да си живеят необезпокоявано. Кълна се в Бог, не ще ги оставя в деня на Възкресението! Няма да ги оставя да отидат спокойно при Всесилния! Горките, мислят си, че сега си живеят комфортно!... След тези думи, възрастният мъж започна да ридае. Помолих го с много обич: - Чичо, не плачи! Виж, моето сърце и моите ръце са с теб! - Прав си, синко, ти дойде и се погрижи за мен! - рече. - Но, сине, никоя ръка не е по-нежна от ръката на собственото дете. Няма ръка, сине, по-нежна от ръката на собственото дете. И няма сърце по-нежно от сърцето на собственото дете. Отново започна да плаче. - О, чичо, моли се на Бог, Той ще ги доведе! - казах. Тогава отправи такава молитва: „Господи мой! Не им позволявай да бъдат щастливи нито на този свят, нито в Отвъдния! Погледнах към него - не спираше да ридае… Помолих го: - Чичо, почини си малко! - Синко, имам 10 деца и в нито едно от тях няма добро! В нито едно от моите 10 деца няма добро! Аз също заплаках и си тръгнах. Напуснах дома, плачейки. Изминаха три месеца, след нашата среща. Реших отново да го посетя. Отидох в старческия дом, потърсих го в стаята му, но леглото беше празно. Попитах един от лекарите: - Братко, къде е възрастният мъж, който лежеше на това легло? - Почина преди около месец. - Почина ли?! - възкликнах, непредполагайки, че ще чуя точно това. - А дойде ли някое от децата му да го види? - Не! Той умря и никое от децата му дори не знаеше. - каза докторът. - Обадихме им се и им казахме, че баща им е починал. А те отговориха, че в момента са заети - ние да го погребем…

-----------------------------------------

Мнозина си мислят, че като оставят родителите си в старчески дом или специализирана болница, са изпълнили задълженията си към тях, т.е. са постъпили любезно и са изпълнили техния завет. Пратеникът Мухаммед (Бог да го благослови и с мир да го дари) казва: „Няма да влезе в Рая онзи, който не е бил предан към родителите си.”

Колко много родители днес плачат, докато отглеждат децата си! И колко много млади мъже и жени са неблагодарни и не отглеждат родителите си!...

Помисли добре, скъпи читателю, и не бъди неблагодарник!