Нежно ухание

Докато вървеше по улицата, младият мъж беше погален от едно нежно ухание. Есента отдавна си беше отишла, а мястото й беше заето трайно от зимата. Нямаше как това ухание да дойде от дърветата. Разбира се и цветята отдавна се бяха изгубили. Споменът, който идваше от най-дълбоките кътчета на паметта му го накара да се завърне в детските си години. За да може още по-добре да почувства това прекрасно ухание, си пое дълбоко въздух.

Уханието му заприлича на смачкания босилек по ливадите, който усещаше, когато играеше с топката, като дете, но това беше по-хубаво дори и от него.

Младият мъж набързо разбра какво е това ухание, което го обгръщаше. То идваше от зад стената, която беше до него. Мъжът първо тръгна бавно, после зачести крачките и започна да бяга по продължението на стената, която като че ли нямаше край. Стигна до една стара врата и влезе през нея. Тук сякаш беше в друг свят. Навсякъде цареше спокойствие и тишина. Внимателно се запъти към целта си. На мястото от където идваше уханието имаше един голям кипарис, а под клоните му един гроб със счупен камък. Мъжът приклекна до него и каза: - Както винаги съм много разсеян! Едва сега се сетих, че това е месецът, в който съм се родил, но твоето ухание никога няма да забравя, мамо!...